Ценността на приказките и историите неуспоримо се е доказала през вековете. От усещане за сплотеност, през обогатяването на речниковия запас, до развиването на критично мислене и въображение – приказките са неизчерпаем източник на забавление.
Приказките ни съпътстват от съвсем малки, още преди да разбираме всички думи в тях. Детето може да забрави самите изречения, но не и усещането – гласа, който чете, напрежението преди развръзката, спокойствието накрая. После това усещане търси изход и често го намира в рисунката.
Какво е общото между приказките и рисунките?
Всяка приказка започва с една картина – “през девет планини, в десета”, “златната ябълка”, “косата на принцесата била с цвета на самото слънце…” и още много други в света на приказките. Приказките рисуват всевъзможни приключения в съзнанието на малки и големи. Така че нима можем да отречем, че приказките са всъщност един безкраен низ от цветни рисунки?
Думите в историята носят картини. Чуем ли за тъмна гора, веднага си я представяме: високи ли са дърветата, свети ли луната между клоните, какво се крие зад тях. Двама души, чули една и съща приказка, виждат две различни гори. Историята дава картината, а ръката после се опитва да я догони.
Затова приказката и рисунката си пасват толкова естествено. Докато детето слуша, то вече рисува – само че още наум.
Децата и “нарисуваните” приказки
Когато децата слушат една приказка, въображението им няма граници. Докато възрастните обръщат внимание на невъзможните или прагматични части на историята, децата са дълбоко потънали в световете и приключенията. След края на историята, преживяното от героите в нея неусетно оживява отново – в компанията на цветни блокчета, колички или динозаври.
За детето това е продължение на приказката. Героят не изчезва със затварянето на книгата – мести се на пода, в количките, в ръцете. И рано или късно стига до листа.
А, когато пред тях сложим бялото платно, това е начин, по който да продължат историята без тривиални ограничения. Нима има значение, че конят на принца в приказката е бял, а играчката им е с кафяв цвят? И все пак, именно тази свобода подхранва допълнително въображението на децата, за да разгърнат това, което виждат в ума си, на белия лист.
Затова няма смисъл да поправяме цветовете. Лилаво небе и зелено слънце не са грешки – показват, че историята е минала през детето и се е върнала по негов начин. Като му оставим избора, му показваме, че собственият му поглед върху света е важен.
Още преди да могат да ходят, децата слушат приказки. Още преди да проговорят и започнат да разказват, децата изразяват себе си чрез рисуването. Точно чрез тях, ние възрастните успяваме да разберем точно колко дълга е опашката на Малката русалка или колко рошав е Вълкът, докато се ядосва на трите прасенца…
Една рисунка казва повече от въпроса как е минал денят. По нея личи кой герой е харесало детето, кой момент го е грабнал, кое го е уплашило. Когато ни подаде листа, си струва да го разгледаме заедно и да попитаме какво се случва в него. Обикновено отговорът е цяла нова приказка.
