Ценността на приказките и историите неуспоримо се е доказала през вековете. От усещане за сплотеност, през обогатяването на речниковия запас, до развиването на критично мислене и въображение – приказките са неизчерпаем източник на забавление.
Приказките ни съпътстват от съвсем малки, още преди да разбираме всички думи в тях. Детето може да забрави самите изречения, но не и усещането – гласа, който чете, напрежението преди развръзката, спокойствието накрая. После това усещане търси изход и често го намира в рисунката.
Какво е общото между приказките и рисунките?
Всяка приказка започва с една картина – “през девет планини, в десета”, “златната ябълка”, “косата на принцесата била с цвета на самото слънце…” и още много други в света на приказките. Приказките рисуват всевъзможни приключения в съзнанието на малки и големи. Така че нима можем да отречем, че приказките са всъщност един безкраен низ от цветни рисунки?
Думите в историята носят картини. Чуем ли за тъмна гора, веднага си я представяме: високи ли са дърветата, свети ли луната между клоните, какво се крие зад тях. Двама души, чули една и съща приказка, виждат две различни гори. Историята дава картината, а ръката после се опитва да я догони.
Затова приказката и рисунката си пасват толкова естествено. Докато детето слуша, то вече рисува – само че още наум.
Децата и “нарисуваните” приказки
Когато децата слушат една приказка, въображението им няма граници. Докато възрастните обръщат внимание на невъзможните или прагматични части на историята, децата са дълбоко потънали в световете и приключенията. След края на историята, преживяното от героите в нея неусетно оживява отново – в компанията на цветни блокчета, колички или динозаври.
За детето това е продължение на приказката. Героят не изчезва със затварянето на книгата – мести се на пода, в количките, в ръцете. И рано или късно стига до листа.
А, когато пред тях сложим бялото платно, това е начин, по който да продължат историята без тривиални ограничения. Нима има значение, че конят на принца в приказката е бял, а играчката им е с кафяв цвят? И все пак, именно тази свобода подхранва допълнително въображението на децата, за да разгърнат това, което виждат в ума си, на белия лист.
Затова няма смисъл да поправяме цветовете. Лилаво небе и зелено слънце не са грешки – показват, че историята е минала през детето и се е върнала по негов начин. Като му оставим избора, му показваме, че собственият му поглед върху света е важен. А когато детето поиска само да открие как се получават тези нюанси, вижте нашето ръководство за смесване на цветовете.
Още преди да могат да ходят, децата слушат приказки. Още преди да проговорят и започнат да разказват, децата изразяват себе си чрез рисуването. Точно чрез тях, ние възрастните успяваме да разберем точно колко дълга е опашката на Малката русалка или колко рошав е Вълкът, докато се ядосва на трите прасенца…
Една рисунка казва повече от въпроса как е минал денят. По нея личи кой герой е харесало детето, кой момент го е грабнал, кое го е уплашило. Когато ни подаде листа, си струва да го разгледаме заедно и да попитаме какво се случва в него. Обикновено отговорът е цяла нова приказка.
